Майсторът бъчвар от Мъглиж Тодор Ганев: Мързелив човек не може да бъде и да стане добър бъчвар

Родът Ганеви е един от най-старите в Мъглиж. Родословният корен на 60-годишния майстор-бъчвар Тодор Ганев идва от далечната 1853 година, в която подгонен от сиромашията и глада пра-пра дядо му Ганьо родом от село Борущица се преселва със съпругата си в тогавашното село Мъглиж. Раждат му се трима сина и две дъщери. Бащата изпраща най-големия си син Стойно, който няма навършени тринайсет години, в Казанлък, където в продължение на шест години чиракува и изучава тънкостите на бъчварския занаят.

От шестте чирачета в работилницата на кулински чорбаджия, най-малък на години е Стойно, но на ръст стърчи с една глава над тях. А рекат ли да се борят с него, подхвърля ги като парцалени топки в ръцете си. Дните минават бавно и мъчително, съпроводени с много труд, старание и желание час по-скоро да изучи занаята. Без нареждане на чорбаджията се включва в групата за рязане на букови дървета в балкана. Крапът и брадвата, чукът и клиновете са основни инструменти в ръцете на чираците. Отрязаното дърво с крапа, трябва да бъде нарязано на трупи по размери, дадени от чорбаджията, след което да се цепят с тежките чукове и ками за дъги на бурета, чебури, каци, кораби… Тежкият труд често принуждава малкия Стойно да не се връща пеша в Мъглиж, а предпочита да остане в Казанлък, хапвайки си от това, което е сложила майка му в торбичката – хляб, сиренце, лук… и ляга да спи до кюмбето под сайванта…
Една лятна нощ чорбаджията се събужда от някакви странни звуци, идващи откъм работилницата. Приближава на 2-3 крачки от вече 16-годишния Стойно, който шлайфвал изработеното от него буре. Виждайки до себе си чорбаджията Стойно замръзва от страх. Чорбаджията гледа ту бурето, ту чирака и накрая отсича:

От тебе ще стане майстор

момче. Аферим! От утре те назначавам за калфа в работилницата. В гората повече няма да ходиш.”
На другия ден новината за направеното буре от чирака бързо се разнася из целия град. Почти всички майстор-бъчвари и калфи се изнизват, за да видят хем чирака, хем майсторлъка на новопроизведения в калфа Стойно Неделчев. “ Бъчварството се учи цял живот, а този сополанко селяндур за две-три години чиракуване, може да дели мегдан с майстор-бъчварите от Казанлък. Ашколсун”, чува се шушукане.
Ненавършил 19 години през 1872г. Стойно е с тапия за майстор-бъчвар, завръща се в Мъглиж и открива собствена бъчварска работилница. И така, повече от 130 години родът Ганеви поддържа жив и до днес бъчварския занаят.
Дядото на Тодор Ганев- Ганьо, роден през 1881г. продължава семейната традиция, като редом със земеделието практикува и бъчварство. По онова време бъчварските съдове се работят предимно с лескови пръчки. Почти в края на XX век в този занаят навлизат железните обръчи и така наречените чембери, които се използват и до днес.

Щафетата на бъчварството се поема

от бащата на Тодор, Стойно Ганев, роден през 1907 година, който само две години след електрифицирането на Мъглиж през 1939 година закупува банциг, абрихт, дърводелска фреза и помощни машини за обслужване на занаятчийската техника. Малко преди и по време на Втората световна война невероятно бързо се разраства бъчварството в Мъглиж  - производство на пулпови бурета за временно съхранение на суровина за консервните предприятия – сливи, череши, малини, ягоди, кайсии… “ По онова време, по думи на баща ми, в Мъглиж са работили около 300 души заети с производството на пулпови бурета. Наричали са го градът на бъчварите. Мъглиж и днес разнася славата на старите майстори-бъчвари из цяла Южна България. Нашата стока я знаят, че е с гарантирано качество и се търси в Ямболско, Сливенско, Димитровград, Пловдив… Добри и търсени майстори-бъчвари в Мъглиж са Иван Ескин, Иван Мартев, Кольо Шукурлиев, Минчо Порязов.
Колкото и да е механизиран трудът на бъчваря, тоя занаят си остава тежък и непривлекателен”, разказва Тодор , който е четвърто поколение майстор-бъчвар от рода Ганеви. Разказът му е увлекателен. Мери всяка своя дума с тънкостите на занаята, с който се гордее и в който влага цялата си душа и сърце.

Основното качество на бъчваря

според него трябва да бъде трудолюбието. “Мързелив човек не може да бъде и да стане добър бъчвар. Дървото е като жената – обича нежността. Иска да го галиш с нежни ръце, а то ще ти се отблагодари с милувка, която ще гали лицето ти всеки ден с красотата на направените от тебе бъчви, бурета, каци, чебури. При бъчварите има едно предание, което гласи, че от качествен и добре подбран материал стават хубави съдове, както от хубава булка стават хубави деца. Умението да подбира материала е едно от основните и задължителни качества на бъчваря, а останалото е майсторлък”, откровеничи Тодор.
Почти 30 години той е майстор бъчвар. Пенсионира се в “Арсенал” като машинен техник. През свободното си време упражнява бъчварството. “От начало ми беше много трудно, докато си извоювам авторитет на пазара. А имаш ли го, имаш и клиенти. Изработил съм стотици, може да са над хиляда бъчви, не съм им водил сметка, но до ден днешен не съм имал рекламация. Клиентите ми се увеличават. Дойде времето, когато те започнаха да ни притискат: “Майсторе, искам да ми направиш стокилограмово дъбово буре.” Дори и определят срока за изпълнение на поръчката. Хич не ги интересува имаш или нямаш време, но най-късно след седмица поръчката трябва да бъде изпълнена. Оставят капаро и си заминават. Връщам се от работа и пак на работа.

Клиентът не трябва да се изпуска

От тебе ще отиде при друг майстор, ако не е доволен. Такава е нашата орисия – трябва да работиш качествено и да бъдеш честен и акуратен с клиентите, които са най-верният барометър за нашата работа. Виждал съм край магистралите изложени бурета, но направени така, че са срам за майстора. Такива майстори, не мога да ги наричам колеги бъчвари, те са просто печалбари.
Дядо и баща ми бяха много скромни и трудолюбиви хора. Не обичаха много да приказват, предпочитаха направеното от тях само да говори. Запомнил съм от дядо: “Направи го така, че сам да си го харесаш. Ако ти го харесаш, ще го харесат и клиентите ти.” А татковите думи ще помня до края на живота си: “Сине, давам ти мек хляб в ръцете. И когато и да го ядеш, винаги ще ти е сладък, защото е изкаран с честен труд- спомня си с умиление Тодор и продължава да разказва за тънкостите на занаята.- В бъчварството има много тънкости и изисквания към използвания материал. Трябва да се избират дървета, които не са “болни”. След разбичването, материалът трябва добре да изсъхне. А най-голямата тънкост е опалването на готовата продукция, от което зависи най-вече качеството на виното. За направата на бурета предимно се използват акация, черница, дъб. Използва се и череша, но тя е по-рядко срещано дърво. Клиентите често поръчват бурета от черница за ракия. Ако в такива бурета ракията стои по-дълго време, особено при първото пълнене, става неприятна на вкус и цвят и трябва обезателно да се извади от съда след 15-20 дни. В бурета от акация или дъб, този срок на отлежаване е по-дълъг – над 3 месеца, според вкуса на клиента.
Важно условие, да се запази бурето или бъчвата за по-дълго време е съхранението им след източване на суровината. Ако в съда е имало ракия, не са необходими никакви специални грижи. Нужно е само преди ново пълнене съдът да се закисне. Ако пък в бурето е имало вино, класическият начин на съхранение е да се измие добре, докато излезе чиста вода и да се остави на проветриво място да изсъхне, след което в бурето се наливат няколко литра слаба ракия /патоки/, разклаща се и се запечатва.

Най-търсените бурета

на пазара са направени от дъб. Във винарските изби виното отлежава само в дъбови бъчви. Там се е наложил и един стандарт от световен мащаб, виното да отлежава в 230-литрови бъчви.
От няколко години се боря с мисълта, как да преустроя работата си така, че да премина на промишлено производство на такива бъчви. И почти съм готов за това. Давам си сметка, че ще ми е трудно да стигна до договаряне. Въпреки всичко си заслужава да опитам. Ако евентуално успея да пробия в тази насока, ще осигуря добро бъдеще на сина си Станимир, който е пето поколение бъчвар в рода ни. Гордея се с него, защото ми помага, не се плаши от труда, не се срамува  от този, според мене, западащ занаят. Той вече се е уверил сам за себе си, че няма богат занаятчия, но и гладен няма такъв.
Аз не искам като моя баща, дядо и прадядо да разкарвам продукцията си по панаирите, а искам качеството на произведеното от мен да привлича клиентите и те да ме търсят и намират в работилницата. И това ще го постигнем със сина ми, който е само на 33 години, но вече му давам евалла, по нищо не ми отстъпва в бъчварския занаят. Вече работи самостоятелно, направил е 26 бурета, без да съм му се месил в работата.”, разказва ентусиазирано Тодор Ганев. Такова е неговото ежедневие – труд, радост от постигнатото и мисли за бъдещето.
“Докато има софра българска, на нея обезателно ще има и вино. А, за да е хубаво това вино, трябва да се отглежда в хубави бъчви, направени от добри майстори”, казва на раздяла майсторът-бъчвар, черпейки с 20-годишно вино-еликсир. Такова вино пиели само боговете, Тодор Ганев и истинските му приятели.
Кольо Николов