Списание “Кула” - лице на част от творческия живот на казанлъчани

Да се направи стойностна преценка на достигнатото от списание “Кула” не е възможно само чрез едногодишното му течение. Зад неговата история стоят петнадесет творчески години и десетки казанлъшки творци. Това определя съдържанието му като конгломерат от творби, представляващи малка част от едно по-голямо цяло. Конгломерат от систематизирано и организирано представяне на творбите по вид и жанрове. И този факт го превръща в лице на част от разнообразния творчески живот на казанлъчани.
На страниците на списанието

индивидуалността на авторите

изживява своеобразна метаморфоза и се превръща в отражение на общия творчески живот на града ни - това е моето схващане за специфичността на публикуваното през 2004 година. Сложната и многоцветна мозайка от автори, идеи и стилове, постепенно се превръща в красива арабеска. В нея дори кратките откъси от “Ред Цепелин” на Петър Марчев, намират своето логично място - като фрагменти от една лична цялост и като детайл от мисловния художествен потенциал на съгражданите ни.
Органично свързан с другите броеве е и последният – “Памет за мъртвите”. Той е образец за висок стил на композиране и прецизиране на творби и автори. Режисурата на броя, обезателно включвам поезията и илюстративния материал, доказват висок професионализъм. Прави чест на главния редактор и редколегията списването на подобен брой.
Ако направим опит да навлезем в детайлиране на авторските постижения за изтеклата година, обезателно ще ни направи впечатление

по-високото овладяване

на типичните за Женя Димова барокови елементи на стила, които наслагват трайно, убедително вътрешните психохарактеристики на героите. На пръв прочит отклоненията и разработките като че се отнасят до пейзажа, до чисто външни, визуални описания, но ако вникнем в тях успоредно с пестеливото описание на героите – ще доловим, че “пълненето на делвата” е многопластово и подсилва именно характеристиката на героя (“Делвата”). Тези успоредни линии на внушението, дори когато излизат извън пределите на градското ни битие, сред чужд бит и култура, запазват детайлирането и на обстановката, и на характера на героя ( “Ръката на полковника”). Те не са самоцелни пируети, целящи да убедят читателя в нахдчивостта на авторката.
Интересно беше за мен да проследя един своеобразен контрапункт, без да е противопоставяне, на разказите на Женя Димова и Веселин Стоянов. Последният също наслагва, разгъва, отмества вниманието на читателя, без да изпусне психологичната нишка на една подчертано конкретна действителност. Арабеската при В. Стоянов е многопланова, силно наситена с информация и приковаващо активна – нещо, което рядко се среща на професионално ниво.
Не знам дали нарочно двамата автори са един след друг в броя, но за мен беше удоволствие от “Делвата” на Женя Димова да прескоча на “Пътя към Мосул” от Веселин Стоянов.

Приятна среща

от една страна на странното, живо и в същото време малко тягостно усещане за смъртта, а от друга пластичното, също живо и наситено с идеи, повествование на втория автор. Непрекъснатото наслагване на чувството при Димова довежда до една рядко срещана дълбочина на отношението към вътрешния живот на героя. Това е качество, което авторката владее и постига убедително.
Пластичността на словото на Стоянов и този път потвърди умението му да разширява параметрите на стила, в който есеистичният израз, отмерените разширения на основната идея и фактологическата наситеност, изграждат непринудено цялостната картина на действието. Нито един излишен израз, нито един украсен елемент, който да се превръща в самоцелен пирует.
На старниците на списанието намират място и сериозни опити за претворяване на стари легенди и предания през призмата на съвременното мислене. Такива са разказите на Костадин Димов и Мария Георгиева. С герои като Милица е пълна нашата стара и нова история. Тук обаче се натъкваме

не с ефектно преминаване през фактите

 а с навлизане в личната мотивация и психика на един бунтовен дух изправен този път пред самотата на смъртта си. На собствената си смърт, която не може да приеме края като липса на съпричастност от най-близките. Живо, енергично, с находчиви ретроспекции и естествени човешки терзания, дълбаещи героизираните ни представи за миналото.
Срещите на страниците на списанието с автори като Димитър Няголов винаги са интересни и желани. Разказът му “Маската” отново потвърждава “класическия” му стил и подход. Стил, структура и идея се сливат, за да станат единни в постигнатото ниво на повествованието. Зряла, овладяна мисъл, водеща точно и уврено читателя към финала, който не е изненада, не е шокиращ, а е майсторски изведен и формуван като малка пластика, от която струят живот и тъга едновременно.
Изкушавайки се да потърся контрапунктове отново ще посоча такъв: разказа “Притча за добрите спомени” на Димитър Златев. Образите на Ромео Данчев и на мама Мика ( от “Маската” на Д. Няголов) са коренно противоположни и в същото време еднакво оригинални, изградени, майсторски психологизирани. Не ги срявнявам, немислимо е, а ги изваждам от контекста и ги поставям един до друг за да подчертая високите постижения на авторите в този класически похват да се гради, без да се натрапва авторското мнение.

Личният свят на Боряна Коскина

отбелязва все по-категорично дълбочината на проникването в света, който ние виждаме ясно, но неможем да прозрем чрез нейния светоглед. Често той ни изненадва, ако не с идеите, то с възприемането, осмислянето и синтезирането на различна позиция. И трите миниатюри носят свежестта на чисто и непринудено диалогично повествование с читателя.
Такива са и разказите на Ганка Стойчева. Същата лекота и лична позиция. Има нещо много затрогващо и чисто в обикновената непретенциозна структура на израз и внушение.
Към споменатата по-горе арабеска трябва да прибавим и разказа на Росица Пиронска. Нейните “Арктични цветя” атакуват читателя не само с категоричните идеи и социалните преценки, но и със способността да се извежда личната позиция като право и претенция. Структурно разказът е букет от еднородни цветя, но подреден така, че докато го разглеждаме (четем) схващаме богатството на ароматите му. В случая те носат хладния полъх на смъртта.
И накрая искам да благодаря на списанието за срещата с приятеля и колегата Петко Петков. Не знаех, че той можел да пише с такава широта, лек стил и дълбочина на мисълта. Изключителен разказвач и то в най-тежкия жанр – монолога. Монолог, в който можем да открием идеи и изводи от къкъвто и да е характер – философски, естетични, житейски, любовни и т.н.
Не ми се иска да говоря за другите автори в този тъжен брой. Те са нашето спряло време, от което можем само да се учим... И да правим преценки откъде - докъде се простират хоризонтите на казанлъшката литературна мисъл. Похвално е, че редколегията отбелязва петнадесетата годишнина на списанието с имената на Христо Славейков, Иван Хаджийски, Николай Станков, Далечница, Георги Емануилов, Леонид Мицев и всички други присъстващи и сега, чрез списанието, сред нас.
Спас Мавров