СКАЗАНИЕ ЗА СВЕЩЕННАТА ПЛАНИНА СОКОЛНА

Продължава от бр. 48
Да живеят Павун - Сокола и Брезинка!
Няколко яки царедворци вдигнали на ръце Павун а и го подхвърлили като перце нагоре. Златния шлем се изтърколил на земята, а вятъра развеял тъмно-кестенявите му къдрици...
Едва тогава Гюрга го познала и неможела да повярва на очите си...
- Отче, - изповядала се Гюрга на Светия Монах- Научих за царската сватба от хората и... отидох сама, защото ти каза, че Павун бил болен... Купих си рокля с оная пара дето царкинята ми я даде...
Турех си и нейния пръстен на ръкътъ... Вземах в турбътъ лъка и стрелите, една голяма сопа и... тръгнах самичка - нямаше от село други хора...
Там стигнах късно, защото... незнаех пътя и се лутах из гурътъ... Състезанията бяха започнали... Имаше много народ и аз са изкачих на една скала, от другата страна на рикътъ... От там се виждаши всичко що става на поляната пред двореца... Но и през ум не ми е минавалу, чи Павун можи да"й тукъ... чи Павун е Сокола... със шлема на глъвътъ и с тия царски одежди... Но, низнам защо и ас кату другите... исках все той да побеждава!.. Познах го едвам когато го избраха... и заподхвърляха нагоре царедворците... Тогава шлема му падна, вятъра развя косите...
Извиках:
- Но!.. Но - но - но!.. Но това е... Това е Павун! Моя Павун!.. Боже!!! - Дошъл да се състезава за ръкътъ на царкинята! А уж бил болен!..
Изправих се права на скалатъ - не ми се вярваше исках да видя по-отблизо, но... Това беше той -Павун. Наведох се, не гледах къде стъпвам - залитнах и се свлякох надоло от скалата към рикътъ...
Седнах на един голям камък като бивол... и зашщах, завиках колкото глас имах..., добре че народа са беш вечи изтеглил на поляната, да кладе огньове и пече мръвки за празненствоту:
- Майкооо!... Майкооо!.. Къде си, майчицее?..Къде си мила мамоо!...
Къжи ми сига къкво да правяя? Какво да правя. (Какво да правя, майкоо, като немога без негоо!.. Не мога да живея без Павуна!
Легнах, прегърнах камъка и все това повтарях и плачех, плачех, плачех...
Беше се стъмнило. По едно време, - сигурно съм задрямала от топлия камък, - защото ми се присъни мама: тя стоеше изправена на една зелена поляна като могила и викаше:
- Гюргее, Гюргооо!.. Ела тука, майка, недей плака!..
- Немога, майко, ами рикътъ?
- Мини по моста, майка!.. Ела, ела!.. Да знаеш само, колко е хубаво тука!
- Нимогъ, майко, ами Павуна? Как да го оставя?! - Нимогъ без него, мамо! Обичам го!..
- Ела, чедо! - вика мама - като дойдеш при мене- всичко  ще забравиш, ще забравиш и Павуна!
- Нимогъ, мамо, баба ме чака... пък и Павуна не мога да уставя..!
- Устави гу, чедо, устави Павуна!.. Ела тука! Ела тука! Ела тука!
Ела!..ту-ка! Ту-ка,ту-ка,ту-ка!..
Събудих се, а до мен на дървото - пролетна кукувица, вика:,,Кука!", "Ку-ка!", "Ку-ка", "Ку-ка"...
Заслушах се. Един, два, три, четири... седем пъти! Спря. Седем години?.. Или седем дни имам още да живея?! - нали има такова е поверия...
Чух глъчка и отново се опомних.
- Не седем дни, а един ден без Павуна немога да живея, немога майкоо!.. Немога!
- Павуне, Павуне!..Немога без тебеее! Немога, майкооо! - и отново заплаках, завиках:
Оная пуста "Еоргона", лошата Брезина, дето простреля крака на Лиса със стрелата - Тя ми го отне, майкооо! Отне ми Павуна мъгесницата му недна!..
И тогава се сетих за нейната паръ, за роклята дето си бях купила с нея и за пръстена дето ми беше дала... Бързо събляках роклята, стъпках я, раздрах я на пърчета и я хвърлих в рикътъ... Вудътъ я повлече.
- Да те повлекът и тебе мътните даноо! - Горгоно проклета!..
Извадих пръстена и от ръкътъ си, и..а-хаа! - да го хвърля във вудътъ и него, но в туй време дочух силни викове откъм поляната на двореца..;
Погледнах:
Огньовете вече догаряха. Навред се разнасяше миризма на тлъст овнешки курбан и печени мръвки. Народът се веселеше...
Насред поляната пред двореца, гореше голяма огнена клада, а около нея, в едно със звънци и чанове подскачаше веселата Дудуна; Пияни "старци" с високи кози качулки и страшни зъбати "сурати"... с рога, с космати ногавици... и овчи и кози наметки, весело подвикваха и обикаляха край огъня:
,, Ваай - вай - Дудуна!.. "
След тях тичаха маскирани - "барбули", с птичи пера по главите; дяволи, маймуни, конче и камила се надбягваха, мечкадар свири на киминче и разиграва мечката, "булка" и "младоженец"- пазят ги двама черни манафи с "помети" в ръце - топят ги в рикътъ из гващалака и удрят с тях по главите тия дето се опитват да откраднат "булката", "Орач" е впрегнал в хомота два вола -  момци с пчелни кошери на главите от които се подават волски рога. Зави ми се свят...Хванах се за дървото.
- Бооже, Боже, колко е хубав света!.. А пък аз...аз и пак заплаках.
За миг бях забравила защо се качих на дървоту... Сълзите ми капеха във вудътъ, но вече не виках само мигах с очи и прегръщах дървото защото ми се виеше свят от високото и тихо си шепнех:
- Не могааа! Не мога без тебе, Павуне!.. Защо избра неяя? - Дали заради тия пусти гаргичета!.. или защото е "Горгона"?..
От време на време дочувах веселите викове на дудуната.
- Ооой-де ха!.. Ааааа!... Ооооо!... Еееее!..
Отворих очи - виждах как народа напостелил бохчи и мегали по поляната - ядеше, пиеше и се веселеше...
Стисках се за клона и чаках...чаках да ги видя...
По едно време - изсвири тръба - Погледнах - млад царедворец високо обяви:
- Младия цар Павун, и царица Брезинка, които...бяха овенчани и короновани в светилището на Аполона, и пренесоха жертва и елей на Боговете върху Свещената клада, ше поздравят народа със чаша вино "за многая лета".
Погледнах нагоре: Парите от ,,Елея" още димяха над скалата... Павун и Брезинка с вдигнати чаши, с корони и златни венци на главите - сякаш грабнати на бели облаци - плуваха над скалата...
Неможах повече да изтърпя: бързо изскубнах пръстена от ръкътъ си, разплетох конец от бабината кошуля, и го завързах за опашката на една стрела...
- Ще и го върна! - не го ща!.. Ще и го хвърля в кракътъ - нека го види!.. Да види че не го искам!.. Не искам нейния пръстен!.. Искам си Пувана!.. Него си искам!.. Павуна! Павуна!.. Мой Павун!..
- Пуванеееееее! - исках така силно да извикам, че небесата да се потресат! - но мълчах и само стисках зъби, защото чувах как те тракаха...
Прицелих се: ръката ми затреперя, кръкатъ едвам ме държаха... Опънах лъка...
Избръмча люто стрелата, блясна златния пръстен на светлината...
Павун се сепна, изтърва чашата, извика и...се свлече на земята. Тялото му се претърколи и...падна в пропастта...
-Ах!.. Ах, какво стана?! Какво направих?!.. Боже, Боже! Не съм искала, не съъъм, не съм искала така да стане!.. Несъм, несъм, несъм!.. Вярвай ми Отче, не съм искала!..
Цялата треперех... Земята сякаш се сгромоляса заедно с Павуна: дървото се раздруса и ме събори на земята. Повече нищо не помня... Кога очи съм отворила, как съм допълзяла на пътя. Някакъв човек ме качил на колата си... 
На седмия ден погребали Гюрга.
Отеца останал последен на гроба й. Разправял Марко - сина на Нистор - вудинчеря - прочел молитва на Гюрга, но такава молитва той за първи път чувал:"Не си ти виновна, деде!.. Аз пристъпих клетвата, и предизвиках гнева на Боговете. Нека мен съдят! Нека ме разкъсат на парчета и ме хвърлят в устата на ,,страшния звяр", дето живее в ,,Горещото езеро" - тук под земята!..   Това заслужавам!.
Така е останал спомена за пещерата на Светия монах oбезсребърник, за козарката Гюрга и за Павуна, който царувал само един ден, а скалата от която паднал, народа нарекал Паунов-камък...
Не се забравило и името на мъдрия цар Аний. По тия места има Ани - дереси има и Анево кале, но дали е наречено на негово име - никой неможе да каже... С нежното име на дъщеря му Брезинка - хората нарекли крехките бели брезички.
Народа често споменувал и думите на Гюргина баба що викала; ,,Наша Гюрга е ербапкиня, за всичко я бива! И на момците предя не дава!" А някой и до сега спомнят Гюргините думи за "Горгоната", Брезинка: "Бяла-бяла-бялаа-гаче ли слънце не видяла!.. А пък слаба - слабувата - ще речеш на самудивити вудъ носи..."
Ех, живот! Само един спомен!

Мария Георгиева Калчева
Търничане