За морала в политиката или за политиката в морала

Замириса. Не на море, а на избори. Лениви иначе човечета, наричащи себе си “политици”, се размърдаха по места. Разбира се, това излизане от летаргията също не е по лично убеждение, а се стимулира “отгоре” – от съответните политически централи, където печени играчи, някои от които с почти половин стаж за пенсия, заработен в парламента, напрегнато започнаха да изчисляват шансовете си за още четири “сладки и медени” / и богати!/ годинки в голямата бяла къща в центъра на столицата. Известно е обаче, че за да седнеш кефски в депутатското кресло не е достатъчно само силно да го желаеш – някой трябва да пуска бюлетини за листата на твоята партия, а ти да бъдеш нареден по-напред, на избираемо място. Но и това не стига. Има още един ключов момент – да отрежеш амбициите на местните партийни лидерчета, на които не по-малко им се иска депутатски мандат.
И тръгнаха емисарите. И циркът започна. Включително в Долината на розите и тракийските владетели. Интриги, кавги, разправии – кой да води бащина дружина. Само дето още не са започнали да се млатят, но и това се очаква да стане. Вервайте ми!
Тези дни ми се обажда изненадващо един стар приятел от ония години. Как кои години? Ония, когато падаше Берлинската стена. “Търсим- вика- коалиционни партньори, ще се включиш ли?” Извинявай, казвам, ама няма да стане. Насърбах се на тия попари, така се насърбах, че още ми се гади. Поканиха ме и на две-три срещи с партийни големци. От София. Уж различни по политическа ориентация, пък приказките им едни и същи. И така я сучат, и инак я въртят – аман-заман намерете повече хора да гласуват за нас. И едните викат ние сме вашата партия, и другите. На кого да вярваш? И като се позамислиш /ако можеш/, установяваш / не че не го изпитваш на гърба си/, че нито едните, нито другите са си мръднали пръста, за да направят живота ти що-годе по- нормален. Почешеш се, така по навик, където не те сърби и зададеш въпрос : какво добро направихте цял мандат за града и общината, колко дни в седмицата работите, защо ви няма в залата, защо гласувате с чужди карти, защо не приемате закони, от които обществото има нужда, а приемате такива, от които вие имате такава… И така нататък. И какво ? Отговорите им едни и същи, уж от различни партии, а сякаш са си плюли в устата. Вие, казват, не знаете, колко тежка е невидимата страна от работата на депутатите. А, бе, все едно, че слушаш общински съветник да ти се обясннява в любов /спокойно, и такива сме били/.
Но мисията на партийните пратеници има и друга страна. С промените в избирателния закон, сега май ще има пререгистрация на партиите и всяка от тях ще трябва да представи в съда списъци на най-малко пет хиляди свои членове за съществуващите двеста и кусур измислени партии в злощастната ни родина? Пет-шест партии ще ги съберат, ами останалите? Останалите партийни шефове с електорат равен на героите от приказката за ряпата, да четат Гогол. Защо да четат Гогол? Кой е тоя Гогол? Е, вие пък искате всичко да знаете. Има и още един, трети момент в играта на политика в българския и вариант. Предстои да се потрошат доста парички покрай предстоящите парламентарни избори. Залъчета и трохички ще достигнат и до структурите по места, включително и до тези в Долината на розите и тракийските владетели. Който му знае цаката, ще се облажи, другите да се вслушат в съвета на Любо Пенев – “Чичовото”, когато играеше в националния отбор.
Емил Пенчев