Младият художник Мариан Костадинов: В Казанлък израстнах като личност. По-различен е манталитетът на хората тук

Славяна Илиева

Мариан Костадинов е един от десетките завършили тази година Художествената гимназия в Казанлък и кандидатствали във висши учебни заведения. Но е един от малцината получили поздравителен адрес за висок успех на кандидатстудентския изпит, от ректора на ВУЗ-а, в който е кандидатствал, в случая Великотърновския “Св.Св. Кирил и Методий”. Мариан кандидатства и е приет иконография.

На пръв поглед нищо ново

и нищо особено – млади и упорити хора в Казанлък е имало, има и ще има. Особена е съдбата на Мариян Костадинов, особено е и отношението на околните към него – учители, приятели, съседи…
“Дали е странна съдбата ми, аз не мога да преценя, защото я преживявам. Не зная и как изглеждам в очите на околните”, разказва той. Роден е през 1986г. в Плевен. През 1999г. постъпва като ученик в Художествената гимназия, въпреки несъгласието на баща си. Роднините и съселяните са тези, които му помагат в тежката ситуация. Началото, като всяко начало е трудно – приет е в гимназията като частен ученик, Казанлък му е непознат. Тук му помагат новите познати и приятели в града.

“Светът не е замрял все още”

така фолософски Мариан си обяснява хуманната проява на познати и непознати във време, когато за съжаление хуманността не е на почит.
Неспокойния дух на Мариан е наследствен, той е потомък на един от ятяците на Филип Тотю . Дядовците му по бащина линия са все известни комити.
“В Казанлък израстнах като личност. Преподавателите ми ме запознаха с материята на изобразителното изкуство, с всичките му сложни технологии. Контактите с казанлъчани ми помогнаха при изграждането на характера. Те ми бяха като родители, понеже бях съвсем сам тук”, това според упорития младеж е сътворило с него влиянието на казанлъчани. За Мариан манталитетът на хората в нашия град е различен.
Попадайки в неизвестността, първа в трудната ситуация му подава ръка преподавателката по литература в Художествената гимназия Радиана Любенова, по това време заместник директор, а също и директорът Стефан Монев.

Иконографията е предпочитаната

специалност от младия талант, свързана е с религиозното битие. Материята на живописта той интерпретира чрез сферата на богословието. “Чрез живописта може да се говори на хората, а иконата по най-прост начин изразява това”, коментира станалият половин казанлъчанин младеж.
За Мариан всяко време е подходящо, за да се посвети човек на изкуството. То е част от самия него, негово ежедневие е. За твореца, обяснява магията на изкуството той, всяко нещо, с което се захване е необикновено, дори и най-простото.
На онова, което е вече част от миналото, както и на всичко, което предстои да се случи, Мариан гледа като на свръхестествен промисъл. “Годините ми в Казанлък наистина минаха като по чудо - не скрива емоцията си той. – Чудесата ние не ги виждаме, но те стават ежедневно около нас.” Всичко това засилва усещането, че и обикновените хора могат да правят чудеса.

Борба - това е целта и смисъла на човешкия живот! Всичко чрез нея става. Без нея не става ни едно от това, що е станало. Нейният краен продукт е победата. Ако няма борба, няма победа.
В борбата няма личности. В нея всички са едно. Епохи минават и си отиват, но борбата не свършва и няма да свърши - от падането на Деницата до свършека на света - всичко е борба. Нейният изход е напълно неизвестен и зависи от всеки човек поотделно.
Тежко е човек да падне и да бъде победен, но още по-тежко е сам да се предаде. Победата идва със самата смърт, а смъртта без победа е грозна и зловеща.
Животът без борба е смърт. Смъртта само обезсмъртява борбата, прави победата величествена и е мярка за любов и преданост. Нали и семето в земята не дава плод, докато не се разпукне, докато не умре ? Границата между смъртта и безсмъртието е тънка и едното обикновено преминава в другото. Поетът Вапцаров го е изпитал на собствения си гръб през краткия си живот. Темата за живота и смъртта е често застъпвана в стихотворенията му. Той търси смисъла на тези вечни тайнства и също като Яворов среща стените. В борбата търси изхода - покой. Осъзнава, че рай на земята няма и не ще има. Защото човешката душа е сътворена да се бори. Тя не е в покой дори със самата себе си...
Борбата! Целта и смисъла на човешкия живот!
Мариян Костадинов