Казанлъшка журналистка бе нападната два пъти за три дни

Казанлъшката журналистка Деляна Бобева бе нападната на улицата два пъти за три дни. Бобева, която в момента е кореспондент на Дарик е била нападната в петък на улица „Кирил и Методий“ до Музея, като тогава нападателят е извадил нож. Случката се е разиграла около 18:00. Полицията е задържала извършителя, който е известен на казанлъчани като Тони. Въпреки деянието, той отново е на свобода. „Безумно е такова нападение в централната част на града и то след като в същия ден видяхме жандармерия на Зорница и полиция пред хотел Казанлък“- сподели Бобева.

Второто нападение е било снощи около 21 часа. Деляна решила да се прибира сама и минавайки близо до блок №14 в квартал Изток, срещу нея тръгнал човек на видима възраст около 30 години, който се е скрил в тъмна уличка под блока. Нападателят започнал да говори нецензурни думи срещу журналистката, която побягнала надолу и за неин късмет намерила помощ от таксиметров шофьор. Сигнализирала на тел. 112 и след известно време дошъл патрул, но той обиколил един път района, след което съобщил, че трябва да се оттегли зради новопостъпил сигнал в ромската махала, където имало голям бой.

„Това са все едни и същи хора – дрогирани и неадекватни, които се разхождат по улиците. Знам, че е трудно, но трябва да има осветление в този град. Има големи райони, които са неосветени. Не може всички да се прибираме в 4.00 часа от работа. Аз обикновено хващам такси, но не знам до кога ще издържа.

В тази държава някой трябва да реши важните неща за хората. Трябва да се вземат мерки срещу наркоманите и шизофрениците по улиците. Не може всички да ходим с нож и пистолет в себе си. Не може на всеки 10 метра да се озърташ. Нападана съм 5-6 пъти. Тропала съм по врати, но никой не ти помага“ - допълни нападнатата жена.

Късно снощи в личната си страница във фейсбук Деляна Бобева публикува своите разсъждения за случкилото се с нея през последните дни, ето и пълния разказ:

Случка от вечерта

Случи се. Тази вечер:
Не дълбоката вечер - там някъде във времето между първата турска сапунка и първия рекламен праймтайм.
Странен субект, около 30 годишен, с тъмно яке, качулка на бяло-черно райе, видимо без работа край блок 14 в кв. Изток” на Казанлък. Слива се с панелено-бетонния пейзаж. Незабележим е заради хроничното тъмно в този район на квартала. Мота се между металните гаражи, заляга край колите, влиза в жилищните входове, шляе се из имповизираното подобие на градинка зад блока и чака..
Поредната си жертва.
Сама, беззащитна.
Случайни минувачи или заблудени таксита само за миг с чист късмет отърват от последствия някой глупав смелчага, решил да се прибира по тъмно.. И сам. Или още по-глупава Тя. Пък било и чевръста. В най- добрия случай я спасяват работещите й добре на тъмно очи и ……бързите й крака.
До най- близкото светло място. После следва онова сочно и твърде подробно обяснение на телефон 112, което навярно е полезно, но и твърде фатално, ако става дума за МНОГО БЪРЗА реакция.
Бабаит таксиметров шофьор, който е видял всичко. И който ЗНАЕ, че народът е изтрещял. Подивял. Оскотял. И повече не може така. Взема нещата в свои ръце.
Докато дойде полицейски патрул.
Случката има и леко ведър сюжет. Дежурният полицай разпознава гласът, подал сигнала. Свързва се с него. За по-точни ориентири и .. за кураж.
Таксито обикаля, в тихо дебнене на странния тъмен субект, видимо без работа, /видимо надрусан- хормонално и медикаментозно/ видимо опасен, който просто чака момент … за поредна жертва.
Минават минути. Идва полиция. Мъжът с черното яке, качулката на райе и нямането на работа, го поглъща тъмното.
Полицаят от патрулката обяснява, че са че са обходили района, но но лицето не е открито, и бързат. Защото в ромската махала има голям бой.
На субектът от Тъмното му се е разминало.
На мен също.
Засега.
Благодарение на дълги очи, бързи крака и бабаит таксиметров шофьор.
Не се е разминало на следващата. Или следващият. Който улисан в мислите си, просто няма да има навреме дълги очи. Или от умора няма да са бързи краката му. Таксито ще е на повече от 2-3 минути път и няма да има смел таксиметров шофьор.
На мен ми се размина..
И онзи ден. Когато градът ни се пукаше от полиция. И жандармерия. И двама важни Б-та бяха тук.И един почти забравен Бос .
/Нали не си мислите, че всички тези пазиха мен? Нас? Вас…/
Премръзналите полицаи и респектиращата Жандармерията пазиха него- онзи големия ББ. От един друг Б.
Друга порция полиция пък пазеше другия Б. който твърди, че иска да пази нас. Вас. Мен.
Центъра на града. Минава 18 часа. Делник. Главна улица, с тихо място, до голям контейнер за смет. Пореден друсан нещастник. С българска лична карта и чист циганин. От онези, които след 10-20 години безалтернативно ще редят дневния ред на територията със странното име „България”, която ще потъмнее.
Този български гражданин сега е омазан до челото с бронз. Неадекватен, свиреп и жесток. Видимо нервен. Стиска нож. Не е от касапските, но е прекалено достатъчен, за да те нарани. Агресивен и неадекватен. Крещи неразбираемо нещо в лицето ми. Вдървеният ми страх го влудява още повече. Хуквам. Хуква и той. Хвърля бутилка по мен. Не успява. Крещи.
Никой не чува. Или поне не иска ..
Да чува.
Общество от невиждащи и нечуващи сме.
Нуждата. Помощта. Проблемът.
Важно е да оцелееш…Ти. Не ни пука за другите.
Момичето с мен – тича. Имаме късмет. Минава случайно наблизо полицейски патрул.
Хукват. Знаят за ножа. На същия ден преди 4 години техен колега не знаеше. И не се опази.
След 10-тина минути ни викат. Да пишем показания. Случваме на наряд. Агресивният „бронзов” циганин е заловен. Намират и ножа.
Говорим.
За онази баба, съборена предната вечер на земята от странен непознат агресивник. Или за жената с чантите, пак повалена на земята. Няма открити .
Няма доказателства, само предположения. За хипотези никой не съди и не вкарва в затвора. Трябва да убиеш.
И .. тогава пак няма гаранция.
Онзи с бронза крещи диво като животно етаж по долу. Тресе цялата сграда. С виковете си. Така го карат.
Днес. Утре ще го пуснат. За да се насмърка с бронз пак.
Пак говорим. С тези с униформите. По-отчаяни и стресирани от нас са. Ужасът им е професия. Ужасът, в който живеем, невъзможността, в която съществуваме.
Говорим.
За липсата на каквото и да е отношение, грижа, внимание, дори щрих към ОГРОМНИЯТ ПРОБЛЕМ на ПОДИВЕЛИТЕ сред НАС. На тези с бронза, с марихуаната, с хероина и пяната по устата, с шизофренията, с налудничавите си лудости по нашите български градове, остатъци от квартали и щрихи на някакви там села.
Подивели от липсата на грижа, на хляб, на работа на настояще, на дом, на фундамент, на ценности, на … живот.
И на които им все едно дали днес ще убият, ограбят, наранят, изнасилят. Или утре. ..

Щастлива съм. Оцелях.
И на Никой не му пука за това.Има по-важни неща:
Като например да се опази от виковете на млади бунтари бившият премиер, при това сочно с полиция, тайни агенти и жандармерия, или бъдещият фактор може Б., изпълзял на края на града от ТВ студиото.
Нее важно дали ТИ, Аз, НИЕ, ВИЕ ще се приберем цели и живи у дома или дали ще можем утре да съзнаваме какво се случва с нас, заради последствията от ужаса и нямането, в което сме.
Далеч по-важно от това е дали да има референдум за бълхите, данъците изборите, дължината на краставиците, траур за погребението на Митьо Пищова, който ще се самоубива навръх Гергьовден…..
Също толкова важно е да знаем с какви бикини или дали има въобще поредната нарочена Златка, как е най- новият прякор на Мая Манолова, кой на кого е Лютвито и прочие дивотии, чиято единствена цел е да ОПРОСТАЧВАТ.
Народът.
Или каквото там е останало от него.
И никак, ама въобще не е важно сигурни ли се чувстваме за децата си и дали не превъртяваме от страх по тях, докато се приберат от училище или от английски. Защото е важно да има разни измислени там НПО-та и други соросозачатъци, които да се грижат за .. популяцията на комарите, сватбите на ромите, празниците на село. Не че не са важни каузи, но да припознаеш проблем с мащаба на изчезването на един народ, неговото превъртяване и оскотяване, превръщащо нормалните иначе хора в потенциални престъпници, се иска нещо повече от кураж.
Нещо повече от сгради, пари, кадри, политика на градската управа. Пък дори и да има очи за проблема. Дори по някакви странни неведоми пътища да й пошушнат от прикипялото полицейско ежедневие.
Нужна е ПОЛИТИКА!
Закони, спешни, адекватни, справедливи, институции, които да ги прилагат реално, а не формално, бързо, а не на Куково лято ..
Нужни са Хора. Отговорни. Държавници. Смели законотворци, а не меки китки, мъдри министри, силен премиер, желязна полиция, мотивирани и защитени полицаи, сърцати институции, съпричастно общество. Нормални хора. Нестрахуващи се българи.
Граждани.
Тук се крещи: Няма такава държава!
Докога?
До последния българин има само един пубертет време.
И то, ако не се уплаши..
………………