Автор - патил
Място на действие - някъде в Русия

Колкото по-як джипа - толкова по-търсени са тракторите! (житейска мъдрост)


НАЧАЛО.

Беше някъде в началото на зимата, когато вече е понатрупало сняг
достатъчно по подпланинските места, но земята още не е замръзнала
надолу. Доста заблуждаващо време, за да караш по черен път. Но, както
се казва - акъл море, глава шамандура... или казано по по-друг начин
думите на сина ми ме свалиха от асфалтовия път: "Татеее, ама ние
наистина ли имаме джип?"
- Разбира се, че наистина!!!
- Ама да не е менте? (къде ли ги е научил тези думички само?).
- Не е, сине. Ние си имаме така да се каже по-истинска от
най-истинските джипки:... дизел, 6200кб.см., 4х4... Ама ти не се ли
сещаш как го кръстихме?!
- Как да не помня, помня - ТАНК! Само дето ние караме само по асфалта,
а танковете нали минават отвсякъде. Ами ако излезе, че изобщо не е
ТАНК?!
-???????!!!!!!!
Десен мигач. Стоп.
- Проверка значи искаш?
- Мноооогооооо!!!!!!!!!!
Вече и аз леко амбициран, половин година от както го карам, а още все
не мога да се наканя да го изпробвам. Явно звездите днес го пожелаха.
ТАКААА. Дошло му е времето значи! Паля, ръгам 4х4, оглеждам къде да
"нагазя лайната", така да се каже: дупе да ни е яко!
- Добреее, пълен напред! - при които думи очите на сина ми засияха.
Беше някъде към 4 следобеда, вече се стъмваше и пътя изобщо не можеше
да се види, което беше лошо. До вкъщи е около 3км, така че ако нещо -
няма да умрем насред полето от студ, което беше добре. Слушалката има
обхват, якетата са дебели. Ако пък ли нещо... майка с Вектрата ще ни
спаси. Риска е минимален. НАПРЕД!!!!
Свивам към полето. Пътя веднага свърши, но нашият ТАНК бодро се
търкаля по пресния сняг, дизела си трака равномерно, снега леко се
стеле изпод колелата... красота!!!!! Само от време на време се
поразклати по-рязко, явно окачването е по-твърдо, но т'ва си е по
дифолт - трябва да се плаща за удоволствието. Отдалечихме се от пътя
вече на около 600 метра, обърнах се към сина ми:
- Е, как е? Да не заспиш?! Ще обръщаме ли?
Гледам радост в очите на момчето, направо сияе целия:
- Тате, ама направо е върховно!!! Тук преди нас още сигурно никоя кола
не е минавала, само трактор може би!!! А може ли аз да подържа
кормилото, а? Ихаааа, това е ТАНК!!!!! Ле-лееее!!!!
... та в този дух, емоциите напират, както се казва, кеф до небесата.
А момчето ми може и само на 7 да е, но с шофирането вече криво ляво се
справяше. "Що ли не го пусна да повърти из полето някое и друго
кръгче, нека се покефи", - си помислих и спрях.
- Хайде - пълзи насам... Шофере!
Нямаше нужда от повторна покана, след миг, вече седалката беше
мръдната напред до упор, по един поглед във всички огледала (като
възрастен подсмихнах се на себе си).
- Хайде-хайде... огледалата в полето няма да ти трябват. Давай до
гората и обратно.
И потеглихме леко-леко. Сина - внимателен, разбира, че не бива да
прави резки движения; търкаляме си се на втора; доближихме
най-високата точка на полето и тук предните колела (19-ки) рязко
пропаднаха, при което се чу прочупване на лед!!! Колата забива нос, аз
едвам успявам да се подпра с ръцете в жабката. Нямаше шанс дори и да
отреагирам, а и какво можеше да се направи - всичко стана за секунда и
край! Момчето то ли от уплаха, то ли заради ръста с целия крак в/у
педала на газта до долу... ТАНКА изревава с всичките си 8 цилиндъра и
плавно размествайки с бронята лайната и бълбукайки с двата си ауспуха
нагази в ручея с 4-те колела. Заседнахме!!! - проблесна трескаво
мисълта в главата ми. А малкия, вкопчил се в кормилото, надува гайдата
(ама кормилото не пуска!!!) и дава ли дава ГАЗ, ГАЗ!!!!!!!!
- НЕ ДАВЙ ГАЗ!!!!!!!! Крещя, опитвайки се да надвикам дизела. Обаче
блокажа е пълен, ТАНКА вече дори не помръдва, а само се окопава,
колелата вече висят и само пръскат купето с кал и глина. Най-накрая аз
се сещам да врътна ключа в неутрално Уффффф!!!!
Седиме... Тъмнина...


ПРИКЛЮЧЕНИЯТА ЗАПОЧВАТ.


- Стига де! К'во си се разхленчил, сега ще измислим нещо! - успокоявам го.
Време е да оцениме ситуацията, опитвам се да отворя вратата. Ха! Да ма
не!!! Вратата дори не помръдва. Спуснах стъклото, гледам - глината,
над праговете... притиска вратата. Бутам-бутам; Отворих. Излизам.
Добре сме се насадили... така да се каже: Уверено! Под колата такива
хубави ГОВНА - глина с лед и вода! И никакъв инструментариум, а и до
пътя вече почти километър!!!
- Мдааа, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА ЗАПОЧВАТ !!!! - обявих аз. И откъде мътните да
го вземат, в най-високото на полето се взе този ши&@н ручей!!!???!!!!
Хлапето вече спряло да хлипа, отвори прозореца, подсмърчайки заоглежда лайната:
- Тате, нали няма да потънем?
- Аз - не! А ти както искаш... - след 3 секунди вече и той стоеше до
мен. Отново разстроено:
- Какво ще стане с нашия ТААААНК?!!! А тате?!!!
- Стига хленчил, повече няма да потъне.
- А какво ще правим сега?!!!
- Кво-кво, ще викаме спасителката (тоест майка ти). От там ти вкъщи да
се топлиш, а пък аз тука с лопатата ммм... да се топля, пък после ще
видим
Звъниме. Очаквана реакция, но странно оставам с впечатлението, че
нервността идва от факта, че вечерята ще изстине, а не че колата е
закопана до уши... ии-и също като че ли долових и нотка ревност заради
предстоящия "секс" с лопатата... Мълчаливо повлякохме крак към пътя.
Стъпваме по нашата си колея. Аха, виж ти когато иска майка ти можела и
да бъде бърза... ето я! Къщата е на около 3км. Прехвърлям й момчето,
хващам лопатата и тръгвам обратно, изслушвайки в гръб перспективното
мнение относно мен и обема на мозъка който уйдисал на акъла на дете.
Въпреки това не си тръгна, казва - искам да понаблюдавам процеса.
Колкото и да е странно, това ме накара да се държа гордо и с бодър
крак да закрача към мястото на събитието; студа обаче вече стягаше, а
и съвсем се стъмни. Тайничко се надявах да се откопая, или поне да
отрия колелетата. След това може и да се измъкна на първа с малко газ.
Тази мисъл ме поободри, енергията заблика от мен! Аз съм трактор!!!!!
Аз съм булдозер!!!! Сега бързичко ще се откопая...
Мдааааа!!! Ей такива ми ти работи...
Трактор съм на кукуво лято!!!! - вече бе мисълта в главата ми след 20
минутно мятане на глина.
Да се еб... в багера!!! - след като 2-3 пъти пропаднах до коляно в
ледената киша. "Ясно, трябва да се преоцени ситуацията" - в този ред
на мисли вече крачех обратно към вектрата за да се преобуя, за което
м/у другото жената се беше сетила да донесе и ботуши, но гордостта ми
ги пренебрегна при първото ходене. Правя се на спокоен, все едно
всичко е под контрол, но по мълчанието което ме лъхва заедно с топлата
вълна от купето на вектрата разбирам, че съм разконспириран. Преобут,
вървя бавно обратно, опитвайки се да преценя колко още ще трябва да
копая: - мдааа... като минимум още 3-4 часа не ми мърдат! Отново с
ентусиазъм започвам да рина глина. Мамка му, няма да си заеба джипката
насред полето! Минава се известно време, копаенето вече ми се вижда
безперспективно, на мястото на откопаното постепенно се запълва с
по-рядка кал. Разбирам, че явно самостоятелно и до сутринта няма да се
откопая. И тук, съвсем неочаквано ме спохожда абсолютно идиотска
мисъл, но тогава след 2 часа ровене в калта ми се струваше гениална:
Ако по колеята от джипа докарам вектрата да ме дръпне леко, то "ТАНКА"
ще успее да излезе!!!!! Абсолютно завладян от тази идея фикс, а и от
факта, че няма нужда повече да копая почти на бегом се нося към пътя.
След като ме изслуша, жената заяви спокойно, че е време вече да се
прибираме; ТАНКА ми никой нямало да открадне, а утре, ако ще и в 6
сутринта да си копая на воля.
- Да зарежа на сред полето такава кола?!??! Че до утре в 6 тука ще я
разкостят, няма да остане и болтче. Ти знаеш ли, че само едната гума
струва 200 кинта! А работата е за няма и половин час - дръпваш леко, а
от там ТАНКА сам ще се измъкне!!!
Явно съм бил доста убедителен, защото тя се предаде: - Седнах във
вектрата, много внимателно, за да не я насадя и нея на пачи яйца
нагазих в полето по нашите си дири...
- След 20 минути сме вкъщи! - бодро заявявам, внимателно следвайки
колеята от джипа. Това което подсъзнателно пулсираше в главата ми
изведнъж придоби физическо измерение - стържещ звук изпод колата,
последван от вече по-високо октавен на буксуващи колела след което
колата замря. Напред-назад. Седиме... и мълчиме. Слизам и оглеждам
новоизлюпената ситуация.
- Няма да сме си вкъщи....... ... ... .. след 20 минути! - заявявам
вече, почти предусещайки какво ще последва. Жена ми е сдържан човек по
принцип... Но този поглед!!! Ще пропусна колко неща прочетох там за
себе си!!!! И ето, аз отново съм багер... Копах около час и
половина... Вече не си усещах ръцете, нямах сили дори да се изправя...
и потен като слон реших да отида до танка за цигари пък и да
поогледам... Поогледах.... Паметник! ... който беше започнал да се
вкоренява, т.е. да замръзва водната кал около колелата... ако не го
измъкна до два часа после ще трябва да ги измъквам с около още 4-5
тона кал и лед от земята... Тази мисъл хич не ме зарадва... Влача се
обратно, чудейки се какво да измисля. Изглежда трябва да насоча
мисълта си към намирането на трактор!!! Около вектрата, нервно ходейки
напред назад пушеше жена ми... Сега вече мнението й за мен се четеше и
от към гърба. Хващам отново лопатата и започвам да рина. Качвам жената
зад волана. Бутам (ама и аз май наистина съм идиот щом съм помислил,
че сам ще успея да избутам Вектрата!!!) Опитваме назад. Ураа!
Помръднахме!!! След около 5м обаче жената не успява на заден да уцели
точно колеята и след миг отново сме затънали. Хващам лопатата. Рина.
Вече нямам сили дори да вдигна лопатата. В копаенето се включва и жена
ми(!!!) Безславно установяваме, че този път затъването е стабилно.
Спохожда ме поредната гениална мисъл: да стопирам някой от пътя.
Отивам. Започвам да стопирам. Жена ми със сина се настаняват във
вектрата за нощувка (какъв идиот съм само!)


СЛУЧАЙНА ВРЪЗКА

Въпреки отчайващата незаинтересованост към моята персона, която се
опитва да спре някой камион в 10 часа вечерта насред полето, аз
продължавам да се опитвам да стопирам. Вече почти 1 час никой не ме е
"уважил". 23:00, петък, всички бързат да се приберат. Връщам се при
вектрата:
- Нещо никой не иска да ни дърпа, т.е. да спре!
Жена ми смеейки се:
- Ти що не вземеш да се погледнеш в огледалото?!!!
Поглеждам... За това че не съм от най-привлекателните си го знаех и
преди... Но този дето ме гледаше от огледалото - майчица мила!!!
Дву-метров тип, с кърпа на главата тип корсар, с изцапани от глина
дрехи и не по-малко "чиста" физиономия! Мдааа... на такъв никой не би
спрял със сигурност!!! Отивам към ручея, където беше "паркиран ТАНКА"
- опитвам се да се поизмия... (някой да се е опитвал да се измие през
нощта зимно време от ручей?) Ще ви кажа че изживяването си беше доста
екстремно!!! В лек тръс (с цел затопляне след обледеняващото миене)
обратно към пътя. Отново стопирам. Виж ти, а после някои разправят, че
външния вид не бил важен... Спира една Нива! А в нея ако ви кажа, че
седеше една мацка ще ми повярвате ли?!!! И така вежливо към мен: - За
къде сте?
- Ааа... ами ей тука съвсем близо -, казвам аз, сочейки в
перпендикулярна посока на пътя, т.е. в тъмнината идваща от полето, но
за мен изпълнена с две коли, жена и дете... В същия миг, заедно с
променящия се насреща поглед побързах да поясня ситуацията:
- Аз тук затънах с колата и трябва някой да ме дръпне леко. Направо до
смърт се уморих да копая...
Девойката излезе смела и прояви доверие и разбиране:
- ОК, само че ти се оправяй, че мене ме няма по тази част и слезе от колата.
Мятам се в колата вече предусещайки края на одисеята...
- Аааа... само че май нещо не ми е наред мост... - но това аз вече не
успях да чуя, защото Нивата изрева и нагази в полето, но все пак го
разбрах де... малко по-късно... ммм... а бе накратко казано - още едно
заседнало МПС. И то по-скоро не заседнало, ами просто не вървящо. Но
значително по-близо към пътя.
- Какво й е на колата, защо не се включва 4х4?
- Ама аз нали ви казах, че не работи моста ли беше или предавка някаква...
- Мдааа... е т'ва вече и с невъоръжено око си личи.
- Върховно! -измънка девойката. Студено ми е, хайде в твоята кола!
- Аа-а-аа... амм-мм-м... По-добре в твоята, че на моята парното й не работи!!!
(за миг си представих ситуацията - жена ми с детето и аз довеждам някаква кукла)
Седиме с мацката. Аз предлагам да я номинирам за стръв на пътя за
някой камион. Опитваме. Още първия "кукурузер" захапва! Аз внезапно
изскачам от канавката с въже в ръката... Ооо-о-ооо каква мръсна газ
надава "кукурузера"... ухххх!!! Реших, че не бива вече да се показвам
до като не се 'закачат'. Партизанска работа - пуша в канавката и крия
цигарата в дланите си. И о! щастие неземно - съседа с Паджерото минава
и спира. Отивам и почвам - така и така разказах му на две на три
мъките си. Човека опитен излезе и Нивата за миг издърпахме на пътя.
Настроението се приповдигна; аз дълго и съдържателно изказвах
благодарности на девойката за проявения героизъм и мъжество, без да си
спестявам комплиментите. Май остана доволна. Замина си.


ТРАКТОР No1.

На моето предложение да издърпаме вектрата, съседа отвърна, че
по-добре да не опитваме, а направо да отскочим за трактор (той
познавал !лично! тракториста във вилната зона). Трактора-снегорин
открихме на снего-базата, но без тракториста, - бил си тръгнал вече ни
просветли полупияния пазач. Все пак успяхме да изкопчиме домашния
адрес. Тръгнахме да го търсим Тракториста се оказа младеж (около
25г.), който заварихме на входа на дома му, запътил се към дискотеката
с приятелката си. Разказах му историята си по най-сърцераздирателния
начин, скромно премълчавайки само за "ТАНКА", като съответно историята
ми беше подплатена с предложение за солидна сума и лично да го закарам
в дискотеката с Вектрата. Заинтересувания поглед на приятелката му
(явно от перспективата да не седят цяла вечер в дискотеката на едно
сокче и бира), а и често използвания от мен израз "работа за 5 минути"
наклони везната в положителна насока, при което тя скромно каза, че ще
ни изчака вкъщи. Той също ентусиазиран от перспективата да бъде тази
вечер мъж на място и да осигури подобаващо изкарване, без дори да се
преоблече (въпреки предупрежденията ми, че там е "малко калничко",
както и красноречивия ми вид) се метна пръв в Паджерото. Явно му се
искаше по-бързо да свършиме работата и да започне бляскавата вечер с
пълен джоб и подобаващо настроение за танци; танци... Стигнахме до
снего-базата, запалихме внушителния Беларус. Стигнахме до полето. С
хиляди благодарности пуснах съседа да си ходи (жена му не спря и за
миг да го тормози по GSMа). Вектрата наистина беше измъкната за
по-малко от 5 минути, за невъобразима радост на жена ми... И тук,
както и очаквах на въпроса му за чий х... съм набутал вектрата насред
полето аз лансирах 2-та част от историята си:
- Амии... там, малко по-натам съм затънал и аз...
- !!!!!???!!!!????
- Ама ти не се притеснявай! Аз ще ти дам отгоре, да си имаш за фонда
"и аз съм човек"!
Това, а и лекотата с която измъкнахме Вектрата явно съвсем развихри
фантазиите на младежа и той се съгласи.
- Ти само полекичка, че там на високото има някакъв ши&@н ручей!
- 'бе к'ъв ручей?! Нали сме на трактор! -получих пренебрежителен
отговор от младежа.
Аз мрачно отвърнах:
- ...ммм и аз така си мислех преди няколко часа...
По старата, но вече така до болка позната колея стигнахме до "ТАНКА".
Закачихме го. Скачам вътре, паля, започваме да се дърпаме.
Дърпаме-дърпаме... не върви. Скоро грайфера на Беларуса му се напълни
с кал и вече на практика не вършеше никаква работа, само шлайфаше
глината отдолу.
- Дай малко да дръпнем джипа напред и после със засилка да го
издръпнеме пак назад! - предлага младежа.
- Къде напред?!!!!!!!! Та там има блато или някакъв ручей!!!!
- Дедовия ти е там!!! Аз есента тука съм преорал цялото поле и никакъв
ручей няма. А ти си заседнал от глупост - не е трябвало да спираш, а
полека-лека... Тука не е дълбоко изобщо!
- Добре, - вече съгласен на всичко, само и само да свърши най-после
това, - само гледай да ме заобиколиш по-далече, може калта да е
по-малко. Заобикаля уж. Въпреки това водата се оказа повече, но нищо,
измъкна се. Пак затъва. Пак се измъква. Подкарва трактора от към
предницата на "ТАНКА". Закачаме. Почва да дърпа. "ТАНКА" отново
упорито отказва да помръдне, само дето трактора този път почва да
затъва все по-надолу и надолу. Опитвам се да ръкомахам за да спра
операцията. Късно. Откачаме въжето. Трактора се опитва да се измъкне.
Напред-назад. Нищо. Пак напред-назад и пак нищо.
- Трябва да спуснем налягането в гумите. Сцеплението ще е по-добро -
предлагам аз.
- Да бе! И като се измъкнат от джантите, к'во ще правиме после?!!!
Отново безуспешен опит за измъкване, след който трактора вече седеше
стабилно в говната редом с "ТАНКА". Точно обратното на нещата с
Вектрата тука вече около 30 минути се мотаме и тракториста започна да
разбира, че още малко и днеска дискотека през крив макарон ще види. А
и съдейки по дълбочината на окопаването, перспективата за ходене на
дискотека и за утре ще важи в пълна сила... Тази мисъл явно беше
по-силна от страха пред калните окопи под трактора и той ловко изскача
от кабината за да оцени мястото на засадата. Опита му да скочи
по-далеч за да не се изцапа завършва с подобаваща на приключението
развръзка - мигновенно затъва с единия крак чак до... Завъртайки се
той успява да се хване за подножката на трактора и измъква крака си от
говната... но вече без обувката. Сигурно не е било редно, но аз се
напикавах от смях в кабината на "ТАНКА"!!! А може и нервите ми да са
били на изчерпване - все пак вече минаваше 2 след полунощ, а шоуто не
му се виждаше края. Тракториста изпълнява в/у подножката на трактора
позата "псуващата чапла". Аз излизам от "ТАНКА", взимам лопатата и
отивам на разкопки за обувката. Под възпоменателните псувни на
тракториста за любимата си обувка, аз нежно ровя дупчица и намирам
безценния шуз. Връщам находката на собственика, запалвам. Тракториста
започва с тихо примирение да стърже глината отвътре с някаква треска.
Звъня на жена си и я моля да си тръгва, т.к. купона ще се проточи.
Идва ред на третия опит. В гневен порив шофьора на трактора натиска
газта до ламарините и окончателно закопава Беларуса. Вече за да излезе
от трактора дори не трябва да скача - калта стига до праговете! Край!
Сега вече наистина - КРАЙ!!! Шофьора е страшно разстроен, а мене вече
ми е през оная работа. С посърнал вид се влачиме по полето в посока
Вектрата. Щом и Беларуса заседна, к'во остава за нас - измислих
оправдание за пред жената. Гледам "цветния", иначе черен панталон на
тракториста и си мисля - мда, най-вероятно днес той няма да ходи на
дискотека.
Тракториста псувайки:
- Да му е&@ майката, от къде в най-високото място на полето изникна
тоя шиб@* ручей!?!?!!! Абсолютно съм убеден, че го нямаше преди!!!!
Де-жа-ву - мисля си. Закарах го, след което се прибрахме и ние.


ТРАКТОР No2.

В 5 сутринта -не ме лови сън. Седя си, пия чай и размишлявам, как може
да се измъкне всичко това... или да изчакам пролетта?! Искрено
съжалявах за тракториста - покрай мене и той ще го отнесе от
началството. В този ред на мисли скоро се съмна. Качвам се във
Вектрата и потеглям към "ТАНКА" в полето. Доближавам "отбивката",
която се беше образувала от множеството МПС-ета които бяха дръзнали да
влязат, и малкото извадили късмета да излязат от тук миналата нощ и
виждам, че до "ТАНКА" стои някаква УАЗ-ка и някакъв тип се навърта
около "ТАНКА". Такааа... видимо вече си е харесал това-онова! -
прелита в главата ми. Ей, че племе! 3 часа само ме няма и мършоядите
са накацали! С бърза крачка доближавам, държейки лопатата по начин,
който красноречиво говореше, че не я нося за украса. Подхождам
внимателно и учтиво:
- Добро утро! Какво именно търсите тук?
- Здрасти! Ами ти?
- Това тук е моята джипка!
- А! А това тук е трактора на моя син - задръстеняк! Значи тебе те е
измъквал? Е, аз тука вече 2 часа пазя.
Запознаваме се. Запалваме. В интерес на истината вече съм забравил как
се казваше човека, затова от тука нататък ще му викам просто ТАТКОТО.
- Е, мерси за пазенето, готов съм да поема вахтата. Интересно само
какво ще ги правим машините...?!
- За тебе не знам, а моя утре е на работа и ако не го измъкнем
Беларуса ще летят глави! Давай да ходиме до базата - там има още един
Беларус... да го закопаем и него! (!!!майтапчия!!!)
Тръгваме. Таткото продължава да мърмори.
- Пикльото, не може да кара, а се наврял в ручея! Колко пъти съм го учил!
Пристигаме; събуждаме до козирката вече пияния пазач. Имах усещането,
че този си е легнал преди 20-ина минути, толкова беше фиркан. След
няколко безуспешни опита за реанимация, Таткото разправя:
- За чий ху% ще го будим, ей го таблото с ключовете сами ще се оправиме!
- !!??
Взимаме ключовете и потегляме...
Пристигаме до затъналия "ТАНК" и първия Беларус.
- Мдааа... Ама сте се насадили... Тук трябва чак отгоре да се обикаля
цялото т'ва лайнено място, там водата е по-малко - заявява таткото и
започна маневрирането. Аз вече просто стоя и гледам. Таткото
майсторски заобикаля отгоре "лайната" и се подкарва към трактора на
сина си. Закача веригата. Напред-назад. Нищо! Следва опит за измъкване
на моята кола. Пак нищо! И тука таткото се решава на акробатичен трик
- приближава се към трактора на сина си и вкарва снегозаборника под
този на другия трактор, след което го приповдига, така че на затъналия
трактор предния мост излиза от земята. На мен чак ми стана интересно -
не бях виждал подобно нещо; гледката беше впечатляваща все едно два
огромни монстъра са се вкопчили един в друг в смъртоносна схватка.
След което таткото рязко дава на заден при което преди да се откачи
синовния трактор се измъква с около половин метър.
- А-ХАААА!!! Тръгна ли, гад мръсна!!! - възкликна таткото и повтаря
фокуса. При опита за потретване обаче снегозаборника на първия трактор
не издържа и се откъсва, при това така подло се откъсва - не като да е
съвсем, а само част като другия край се вклинва в предния мост.
Таткото видимо охладен от към ентусиазъм се изхлузи от кабината и
започна да оглежда пораженията.
- Ех да му... Е нищо де, те вече веднъж са го заварявали -
многозначително произнесе той. - Ние да се довлечем в базата, а пък
там за бутилка водка ще го заварят пак - като нов ще стане!!!
Мене обаче силно ме заинтригува фразата за довличането до базата...
тъй като снегозаборника се откъсна само от едната страна и движението
напред беше невъзможно. Но трактора на сина си, таткото все пак беше
успял да помръдне и, окрилен от това започна да се опитва да го закачи
вече изотзад Не знам колко се боричкахме там, но явно не малко,
защотото по някое време се появи "собственика" на втория трактор. М/у
него и таткото протече конструктивен диалог, който от нравствени
съображения няма да пресъздавам. Но същността в обши линии беше, че
веднага трябва да се спре с този онанизъм, докато не е затънал и
последния трактор в околността, в противен случай утре, ти (таткото)
сам с твоята УАЗка ще ринеш пътя! Схващайки цялата сериозност на това
предложение, таткото покорно връща ключовете от чуждия трактор.
Чичкото бодро скача в кабината.
- Мътните да те вземат, вдън земя да потънеш, гад стисната... - звука
на ревящия трактор прекрати бурния поток от словесни благопожелания.
Съдейки от искреността и емоциите, с които бяха отправени думите на
таткото, а и от случилото се до тук той трябваше незабавно да потъне
или поне да заседне, но това не се случи и на безопасно разстояние,
правейки голям полукръг, чичкото-стисняр ни заобиколи и потегли към
пътя. Ние тъжно запалихме по една. Къде да намериме още един трактор
дори не ми идваше на ум.
След 10-ина минути гледаме, стисняра се връщаше пеша към нас.
- А! Съвестта май го тормози... или пари ще иска - прокометира таткото.
Истината се оказа по-весела -малко преди пътя му свършило горивото!!!!
Нито той, нито в трактора на сина нямаше туба за да му отлеем Е те в
таквиз лайна не бях затъвал! На "обществения" съвет на тримата идиоти,
беше решено да се разделиме - стисняра отива с УАЗ-ката за нафта, след
което отива на майната си, ние с таткото -да търсиме друг трактор.
НАМЕРИХМЕ!!!!


ТРАКТОР No3 (и последен).

Новия трактор се оказа стар гъсеничен ДТ-70. Съдейки по вида му това
не е била първородната му задача, а по-скоро е бил преоборудван на
трактор след като на него преди това още другаря Ленин е държал речи.
Собствениците на това доизкопаемо (строители-предприемачи) казаха, че
"той още лятото е замлъкнал". Таткото се решава на подвиг - засуква
ръкавите и се навира в карантията. Удивително, но след 1-2 часа
"деденцето" прокашля, а след още 30 минути вече се бяхме отправили към
така позната ни вече местност. По погледа ми, явно таткото беше
разбрал, че е въздвигнат от мен поне до равен на Господ, при което той
ми заяви:
- Не бе, просто след войната преди да го бракуваме аз карах този
трактор, след което председателя го продаде. Въпреки, че така му бях
свикнал и много ми беше жал за него.
За да не повтаряме предишните си грешки, таткото 5-6 пъти валира
колеята и изцеди калта с гъсениците и едва тогава започна с процеса по
евакуация на синовния трактор. Всичко стана лесно - издърпахме го и го
повлякохме заднешком към строителите, които заради "ремонта" на техния
трактор се навиха да ни ремонтират нашия. Заваряването на
снегозаборника се оказа доста трудна задача, както се оказа в момент
на вдъхновение таткото беше изкорубил и още неща. Но всичко скоро бе
заварено и поправено. Дойде ред да вадиме и моя "ТАНК". Но в този
момент "деденцето" прохърка няколко пъти, прокашля и спря. Вече дори
не "слушаше" таткото. Нещата отново се обърнаха...:
- Дай аз да опитам! -казах аз, виждайки, че таткото беше се уморил
порядъчно с дърпането на тънката връвчица на пускача! Подпрях се с
крак. Каа-а-ато дръпнах!! Победа! Още от първия път успях да скъсам
връвта.
- Където има сила, нема акъл! - това е литературния превод на 2-у
минутната реч на таткото. Той отново потопи ръцете си във вътрешността
на ДТ-70. Явно малката почивка му дойде добре и "деденцето" отново
проработи и ние потеглихме към финала на нашето приключение. Закачихме
с въже виновника на цялото това тържество, "деденцето" изрева
победоносно и тръгна така, сякаш изобщо не влачеше след себе си 2
тона, потънали в лайна, американско желязо.
"ТАНКА" се измъкна от калта леко и непринудено и за мое учудване нищо
не се беше откъснало дори. Огледах мястото на приключението - цялото в
ровове в радиус от 30 метра, сякаш там бяха се окопавали истински
танкове. Мдааа... добре се повозихме! "ТАНКА" запали лесно и под
"прикритието" на ДТ-70 бодро се отправи към пътя. Аз искрено
благодарих на Таткото за помощта, възнаграждавайки го със солидна
сума, след което се разотидохме. Но това не беше още края.

АВТОМИВКАТА.

Тъй като колата беше, меко казано мръсна и перспективата по отмиването
на замръзналата глина в домашни условия, почти нощно време съвсем не
ме блазнеше аз се отправих към единствената в околностите автомивка.
Хората там обаче с водка и мезе вече празнуваха края на смяната. За да
не предизвиквам инфарктни случаи, аз не влязох направо с колата, а
предвидливо я оставих зад ъгъла и отидох пеша. Приотваряйки вратата
точно толкова, колкото да може да си пъхна главата (за да не забележат
и дрехите ми!) се поинтересувах:
- Колко ще ми струва да ми теглите една пароструйка, без шампоан, без полиране.
- Затворено!
- А бе хора, само калта да свалиме - 5 минути работа (между другото -
вълшебен израз!). 20 кинта, а?!
Алчността си каза думата, при което единия не издържа на съблазна и
парите бяха взети, последвано от властно:
- Добре, вкарвай колата! - след което тръгна да си облече работния
комбинезон, а другите продължаваха с разбора на водката и мезето.
Аз отидох при моето "парче глина" и го вкарах в автомивката.
!!!!!!!!?????!!!!!!!???????!!!!!!!!??????????????! !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Тези които са ходили на театър и са имали щастието да гледат
знаменитата пиеса "Ревизор" биха могли да си представят нямата сцена
на вцепенение... Но това от пиесата беше жалка пародия на това което
беше изобразено в/у лицата на народа в автомивката! Какви лица! Какви
пози! Имаше от всичко - и ръка с чаша, замряла на половин път към
устата, и кашлица от задавяне, и отворени усти... Последвалите
коментари от цензурни съображения ще пропусна. Но толкова МРЪСНА КОЛА
те за пръв път виждаха през живота си!!! Всички вкупом тръгнаха да
отказва миенето, но тъй като аргумента ми "вече е платено" беше
убедителен все пак се наложи да почнат. Росийска глина, при това
замръзнала - това е нещо средно м/у лепило "Течен пирон" и цимент тип
500. Миха дълго и упорито, около час и половина, а после най-вероятно
и самото помещение още толкова, но за щастие аз вече и най-сетне към
11 вечерта, съвсем без сили се прибрах вкъщи. Топла супа, чаша водка и
сън... Колко хубаво нещо е спокойния сън.